Тиквичена одисея

   Аз до скоро бях на лечебния глад на плодове и чай на Д-р Лидия Ковачева (сега разпространяван от Д-р Емилова), основно защото имам много следбременни килограми да свалям, а и защото едно прочистване никога не е излишно. Свалих си аз стандартните 10 кг за мен (за 20 дни гладуване и 10 захранване), обаче съм преди дилемата как да сваля и останалите. А не ми се чакат месеци за още едно гладуване. От всякакви приятели знам за диетата на Дюкан и колкото и да съм против нея заради ужасно многото животински продукти се замислих, че мога да опитам втората й фаза, която е протеини със зеленчуци. Аз дефакто по принцип така си ям, но вкарвах и някой друг въглехидрат ежедневно, а сега реших да опитам максимално да ги изключа. Пък да видим. 

    

   Та последва лудото мислене на тема какво "аджеба" ще ям. Суровоядските рецепти са разбира се номер едно в списъка. Да ама като още не ми е привикнал напълно вкуса към някои неща? Тиквичките например, ако не са в някоя салата настъргани, така че да не им усещам много техния вкус, а по скоро да прибавят свежест и „мокрост” на салатата – да си призная честно – не са ми никак вкусни. А сега от градината на баба има бол! Пържените ги знаем, разбира се, ама първо – пърженото си е гадна работа и второ – като гледаш да запазваш витамините си е направо кощунство да докараш тиквичката до това й състояние.* Опитах сто рецепти за сурови спагети и други неща. С разни сосове и подправки ги правих – нъцки... J Просто не съм им свикнала и това си е, не ми е вкусно. Трябва да са мариновани, но и поне малко изсушени, за да ми харесат. Пък и сушенето не си е бърза работа. Една-две вечери си трябват. Или един ден на слънце, ако има къде да ги сложиш. А аз в момента нямам. Иначе разядка да си направиш е супер, нещо песто, майонезка, ама аз имам количества у дома, с торбите!

   И тогава ме осени голямата идея за малкото ми тостерче. Някои му викат скаричка, други тостер. То е от тези в които тавичката се пъха отдолу, а реотанът е отгоре. На тавичката има и скаричка. Нарязах аз две тиквички на колелца и ги наредих върху скаричката. Оставих по 5 минути от страна долу-горе, може и 10 да са нужно, в зависимост колко тънки/дебели са колелцата и колко е силна скаричката. Колкото тиквичката леееекичко да завехне само отгоре и една идея да омекне – в никакъв случай да се спаружи или препече, а да си остане с хрупкавостта. Извадих и опитах – ооо, има „хляб” в тази работа! Без подправки и сол даже, без нищо. Отворих хладилника и сега – с какво да комбинираме? Имах извара и маслинова паста – забърках веднага и сложих малко върху едната – о, чудо! Вкусът е страхотен! Има си всичко! И така излапах цяла чиния за вечеря. Ох, рядко може човек да опише такова задоволство за сетивата. 

   На следващия ден за работа си правих бъркани яйца. Имах останали още от тези тиквички (след 5-6 серии в тостерчето вечерта) и ги пльоснах и тях в кутията... Поразбърках и опитах заедно. Я, то не било лошо! Липсва му малко соленичко, обаче. Хоп, малко японски соев сос – идеално! И така имах и перфектния обяд.

   Още една идея ми дойде на след това, обаче за нея в следващата писаница. :-)

   Дано и на вас ви хареса!

     

   *Тук ще ви разкажа един случай, който винаги разказвам когато говоря за тиквички. Преди години с Ники работехме при едно богато английско семейство. Там в семейството готвеше мъжа. Имаше стотина готварски книги и ОГРОМНОТО самочувствие, че нещата се правят ТАКА. Други начини няма! Веднъж стана въпрос за зелето и аз му казах, че според мен англичаните нямат идея как се готви зеле. (Техният вариант е сварено във вода нарязано зеле с малко сол и после изцедено – това се сервира за гарнитура. Разбирате, че всеки нормален човек ще откаже „тактично” или не дотам, ако е дете, да яде тази хубава за него храна... :-))

   И въпреки че съм привърженик на суровите неща и по-малкото топлинна обработка – няма как всички да не признаем едно хубаво готвено запечено зелце с доматки, дафинов лист и пилешко месце например. И му казах как го готвим ние. Като стигнах до запичането той подскочи като ужилен с думите: „Ооо, и не стига, че сме му счупили всички кокали на котлона ами сега и ще го печем. Ужас!” Аз леееко се пообидих, тъй като няма англичанин на който да съм го сготвила и да не е омел всичко като се превъзнася колко е вкусно и как задължително трябва да му кажа как се прави. (Знам, че има много изкуствени такива, ама то си личи при яденето дали са искрени или не...) Замълчах си, разбира се. 
   Само седмица по-късно обаче, той реши, че ще готви тиквички. И, о, неразумний англичанино! Поради що се срамиш да си признаеш, че си ограничен и високопарен!? Наряза ги той на колелца от по сантиметър - два дебелина и ги пльосна с мазнина в един тиган. (Той имаше тигани с големината на цялата ми печка тук. И тъй като бяха чугунени, дори не можех да ги държа с една ръка, за да ги измия... ) И тия тиквички се пържиха и задушаваха, пържиха и задушаваха, и така час ли, два ли, четири ли... Не помня точно, ама и кокали да бяха – и те щяха да са омекнали... Той ходеше ги разбъркваше през 10-15 минути и се връщаше на компютъра си на втория етаж. Сигурно километъра го навъртя тоя следобед така. После с ‘вълнение’ установих, че ги пресипва в тенджера с вода. (Пак с размера на моя голям леген!) и тогава започна да ги вари... Поне половин час вряха. Накрая извади пасатора и ги довърши, като добави течна сметана в тази крем супа от тиквички, както я нарече той. Аз само успях да се подсмихна и да се убедя за пореден път, че няма смисъл да говориш за нещо с някой, който смята, че знае всичко.  :-)